Скъпи приятели,

Миналото лято, както си бях на вилата на село Хан Аспарухово (то аз иначе съм от Стара Загора, ама майка ми е от Хан Аспарухово и си имаме имот там). Та, както си бях на село, съм заспал и сънувах сън. Но не беше нормален сън – от тези които нищо не разбираш и оставаш със смътен спомен за тях; беше много ясен сън – от тези дето ще ги помниш винаги (или поне така си мислиш днес, когато си ги спомняш).

Присъни ми се баба Ванга!

Тя, бабата, все така добре си изглеждаше и все така сляпа беше. Много поздрави прати на всички дето я споменават, но ми рече и нещо за мен:

-         Чуй ме кво ке ти рекам Петре (мен Петър ме викат; на дядо ми съм кръстен)! Тези дни ке сънуваш сън и сънят ти ке биде чуден. Ке дойте при тебе стария блогър Балетлнетпепас, дето всички БТП му викаха. Той, БТП, го знае всякой блогър от блог.беге-то. Питай ги они ке ти каат, ако не верваш… Ама ти чуй ме сега и не дудни…Като дойде този БТП при тебе, той ще ти кае нещо да напишеш, а ти да го постнеш у блог.беге-то … Чу ли, че ако не си чул съм ти скъсала ушите…

Това каза баба Ванга и изчезна, а аз се събудих.

Сигурно ще разберете моето немалко изумление от този сън, приятели. Та аз никога не бях чувал за блог.бг, а още по-малко за стар блогър на име БТП! (И въобще, що за идиотско име е това Балетлнетпепас?) А ето, Баба Ванга идва да ми говори за него и за блога Това нещо важно трябва да е.

Мина се-не мина време. Почти бях забравил за бабата и бях решил, че е било просто някакъв налудничав сън (аз иначе по професия съм нощен пазач; и да ви кажа – нищо страшно не става през нощта), когато вчера – на Великден – 20 април пак подремвах (ама този път в апартамента в Стара Загора).

Спя следобеден сън и пак ми се присъни нещо странно.

Вървя си сред някакво голямо поле. Нищо не се вижда освен трева до кръста. „Брех, да му се невиди!“ – викам си на акъла – „На къде да тръгна?“ Гледам слънцето къде е, ама слънце няма! Ей така, светло е – ама няма слънце. „Брех, да му се невиди! – пак си викам на акъла – „Много странно място.“

И точно почвам да си мисля – „А бе, аз, да не сънувам!“ – когато, от нищото сякаш, гледам идва един човек. Идва и ми се хили. „Здрасти Петре“ – вика ми. И аз – какво – отговарям му „Здрасти!“.

А той: Ти май не се сещаш кой съм?

А аз: Е, па, кой да си?

А той: А помисли малко…

А аз: Мисля, мисля… не съм те виждал

А той: За Баба Ванга сещаш ли се?

А аз (сетих се, ама да го изпитам): Знам я…знам я! Кой не знае за Ванга?! Че за нея и в Русия чак филм чух правели.

А той: За тая ти говорих.

А аз: Е, какво за нея?

И гледам… човека изчезнал; няма го! А аз пак - сам насред полето. И тогава се уплаших! Много се уплаших. Защото разбрах, че не сънувам, а истина е! А не знам на къде да тръгна от това проклето място. Навсякъде трева, до кръста и ни възвишение, ни дърво, ни нищо. Само зелено до хоризонта, а горе синьо от небето. А по небето – нищо, ни слънце, ни облаче; а светло! От къде светло – не зная.

И тогава си рекох: „А бе на където и да тръгна!“ все едно. И както тръгнах, пет-шест крачки да съм направил – Прас! – стъпих върху нещо. Гледам – лист някакъв. А на листа пише:

            Пешо, работата е сериозна. Отиди до контейнера с хартиени отпадъци пред блока ти (то ние в Стара Загора събираме разделно – бел. моя). Бръкни вътре и ще намериш един запечатан плик. Пликът е надписан до теб. В него ще намериш писмо и указания. Прочети внимателно указанията и да препишеш писмото – дума по дума в блога ми baletlnetpepas.blog.bg .

Моля те! Важно е!

Твой Балетлнетпепас

И Като прочитам това се събуждам цял плувнал в пот. „Брех, че странен сън!“ – викам си на акъла – „Ама че странен сън!“

Ама па Великден! Вече станало следобед къде 4:10

 И то хем така – хем онака. Да отидеш на Великден да ровиш по кофите – не върви. Съседите гледат, па и на жената ще кажат; после върви ѝ обясни що си ровил по кофите. Ама и да не отидеш на Великден след такъв сън – пак не върви. Ми ако вземе да ти се стовари някое проклятие!!!

Страх не страх, отидох до кофата; една пръчка взех да бъркам в нея – гледал съм ги как клошарите ровят за ценности там. Бъркам-бъркам,  и да ви кажа ние старозагорци не си хвърляме разделно боклука и сред книжата в контейнера бая други неща още видях, дето хич не бяха хартиени, ама това е друга история. Накрая цял бях влезнал в контейнера да ровя.

Колко съм бъркал – не зная, но десетина минути някъде го кажи и тогава го видях – един плик, а на него моето име. Излизам от контейнера и отварям плика. Гледам писмо. Със ситни буквички написано – ръкописни, с тънък молив. Почерка четлив. Още листче с указания имаше и едно полиетиленово пликче съдържащо зелена тревна маса, и малка бележчица в него.

„Въй“ викам си „закъсах го! Това ще да са наркотици! Я, по-добре да ги предам в полицията и да си нямам разправии и повече да не се занимавам с глупости! Ни лук ял, ни лук мирисал“.

Обаче гледам на бележчицата и на нея пише нещо. Чета я аз и виждам, пише:

            Изяж го!

(възможно най-бързо и не предавай по никакъв начин на полицията, че ще си имаш страшни разправии!)

И аз – ошашавен – беш в къщи и се крия в тоалетната (тя и банята е там). Бързо изсипвам пакетчето в устата си. Дъвчи дъвчи – ама гаден вкус, обаче го глътнах. Успокоих се! Обаче после си викам – дали не е имал предвид да изям и бележчицата бележката?! И изядох и я изядох и нея. А после изядох и указанията с паролите за блога. А като препиша това писмо мисля да изям и него, щото, повече това не ща да ми се случва! Догодина да си го отнесе някой друг от вас. Аз съм обикновен човечец – Пешо от Стара Загора. Нощен пазач съм и във вашите сложни конспирации и психарии не ща да ме забърквате. Друг някой си вземете да ви пише и писмата и чудесата!

Ей, какво пишеше в писмото – дума по дума съм го преписал. И хайде по-бързо, че почнаха да ми изтръпват ръцете, а главата ми се замая и даже да се подхилквам безпричинно – види се, от това дето го изядох!

В днешно време, какво ли не можеш да откриеш в боклука.


Скъпи приятели,

Христос воскресе!

Тази година (2014) интересни съвпадения стават на това този ден – двадесети април.

Християните празнуваха заедно Възкресение! Което е добре!

А заедно с тях, усмихнато си намигаха и тези, които празнуваха „Април 20-ти“[1].  Което също е добре!

На 20 април, освен всичко, отбелязахме рождението на Хитлер и чествахме началото на Априлското въстание – две събития, за които много можем да си говорим. Което, както и да го погледна, е добре!

И въобще! Общностно - християни и зелени (те, мюсюлманите, нали бяха и те зелени?), и нацисти и патриоти, и атеисти, че дори и цигани (защото в крайна сметка, като си погледнем днешната държава, не може да отречем: дори! и на циганите, имат качеството на държавотворен народ!). Така че, като общност – не може да се оплачем от деня!

Да има за какво да се говори е винаги добре!

За Хитлер, приятели какво да говорим.

Един път го видях този човек, на едно парти на диктаторите в ада[2]. Държеше се прилично, но да ви кажа – толкова много хора имаше на това парти – диктатори, диктаторчета, диктаторченчица и т.н. (йерархията им в умалителните надолу става безкрайна) - та само го мярнах този Хитлер. Все пак, човека е оставил толкова лошо име в историята, че не може да отидеш на диктаторско парти и да не видиш Хитлер (ще ти викат после, отишъл до Рим пък не видял Папата!).

 Аз обаче, нали съм си нашенец, при нашенците отидох. Бай Ганьо стоеше над всички, но и с други си поговорих. Някои бяха толкова жалки диктаторченчинчинца, че умалителното за тях е дума, която заема четиринадесет страници (сподели ми, не без известна гордост, една известна фигура с инициали Н.Б., горд че е дори по-жалък от фигури с инициали ББ, ЦвЦв, ДП и АД)  Историята е дълга, но ще заключа, че няма по –тъжна гледка от диктаторското парти; един път като я видиш разбираш това.

Такава Партия не ти трябва, брат!

За Априлското въстание, обаче темата е много по-ведра, а и е някак свързана с това дето имам да ви кажа.

Някой викат – малко било, други им пригласят – жалко било.

Аз пък викам: Ама попуцахме, а? Готино е човек да попуца, заедно с всички за Делото! Да видиш страха в очите на Душманът – дори само за миг – е изживяване, което – веднъж опитано от един народ – не може да бъде спряно. Все ще иска този народ да уплаши Душманина отново. На душманина душичката се взима със страх, защото няма по страхливо същество от Душманина.

- Ама какви глупости говориш! – ще скочат някои – Та Душманинът е вечен! Той не може да бъде победен, той дори не те забелязва!

Аз обаче ще река само: Ти попуцай малко, поблъскай го с юмручета и гледай какво става![3]

Но аз много се разприказвах, приятели, а сериозни неща имам да ви казвам. Сериозни и не на шега.

Тези дни, докато се разхождах, ме срещна първият ни Княз.

„Кой ще да е този първи Княз?“ – любопитно ще насотрят уши любителите на конспирации.

 Не бе, няма конспирации. За ония говоря, който Великите сили ни избраха след Берлинския конгрес – Княз Александър Първи Батенберг.

Той, Александър, все същия си стои, като на снимките; ама, оклюмал и нещо пийнал ми се видя.

- Пропих се – вика – като напуснах тази България. А там, да ме питаш, какво ми харесваше – не знам. Само ядове! Но знаеш ли – вика – от как слязох от трона все мисля, дали нямам голям грях към Българската история. Дали мога да го поправя си мисля.

А аз му викам:

- Бай Санде, какъв пък грях може ти да имаш към Българската история? С консерваторите другареше, Съединението обяви; Сърбите би насред Сливница! Е, вярно, изгони те руският цар накрая, но пък кой ли нямаше да го изгони Руският цар по това време от трона на тази толкова объркана България.

А Александър ми се усмихва и клати глава.

- Жалиш ме повече от колкото заслужавам – вика. – Изиграхме се с това Съединение, да знаеш. Трябваше Обединение да правим, а не Съединение.

- Как така се изиграхме!? – изненадвам се аз.

- Ей така, изиграх ме се – казва той,  щракна с пръсти и пак оклюмва.

- Но моя е грешката – продължи той след известно мълчание и въздишка. Ей там, на 8 септември в Търново, когато Стамболов нахлу в кабинета ми с Манифеста за Съединението и когато ми вика: „Или го подписваш или заминаваш за Свищов и абдикираш!“; аз трябваше, не да го подписвам, а да му кажа: „Стефане, или ме чуй или абдикирам и хващам пътя за Свищов. Спри се малко – не си глупав“. А аз – какво? – Глупак и страхливец! – Аз преглътнах няколко пъти (пресъхнала ми беше устата) и си викам: „Бе, ебал съм го, няма мен да съди Историята. Тях ще ги съди!“ Не знаех тогава, че Историята никого не съди. Тя историята върви каквато я направиш. Съвестта - съди.

- Каква съвест бе княже – викам му – кой сега съвест има, та чак ще го съди.

А княза вика:

- Ние сме метафизика. Ти си селяк и трудно разбираш това. И стига си дуднал глупости. Важна работа имаш и ти я възлагаме

Ний, Александър І Български, по божия воля и по народно съгласие Княз на Княжество България

На теб , Балетлнетпепас.

Ти, БТП, бидейки титанът на интелектуалния хумор, изключителния събеседник, и – несъмнено – най-красивия и приятен събеседник от онова Велико поколение интернет-тролове, налазило блог.бг преди няколко години, си задължен, да намериш да намериш начин да публикуващ в блог.бг моя Манифест по случай Великия ден в милата ни татковина – 20 април 2014, който ти предаваме срещу подпис.

Срок за изпълнение:

До 21 април 2014, 4:20

Вярно, приятели, пийнал беше княза, оклюмал ми се видя; ама като ми рече това, скокнах като първия българин – на княза да угодя.

Големи патила бяха докато аранжирам публикуването на манифеста. Връзки ползвах, на опашки чаках, документи подписвах, молби подавах – ама ей на стана. Заръката на княза бе изпълнена[4]. 

Ний, Александър Първи Български, останал в историята и като Батенберг

от Бога посочен, от Великите сили поставен и от българския Народ съгласѐн, Княз на българската държава

в Лето двехиляди и четиринадесето, месец април, ден двадесети

От онова място

Издаваме този

М А Н И Ф Е С Т

Любимий народе български,

1. Мисля си, че заедно с теб  сбъркахме, като твърде прибързано и под натиска на обстоятелствата – издадохме онзи манифест, от 8 септември 1885 от Търново.

2. Твърде прибързано се съединихме – Ние, Княжество България и Нашата Източна Румелия. И глуповато си представяхме, че след това Македония сама ще си дойде.

3. Глупав народ сме Ние Българите, глупав!

4. Но глупостта не е порок, когато те е срам от нея.

5. Че направихме Глупост е видно от самата история след това – България остана плашлива, нестабилна и зависима. Населението българско (с други думи) хистерясваше всеки път, когато нещо се случваше. И се оказваше, че колкото по хистеричен някой беше, толкова по-голям шанс имаше всички да се съгласят с него.

6. Тази истерия, Народе, наследихме от Съединението!!!!

7. Не можеш да си представиш какво беше!

Хаос! Пловдивчани си свалили едното правителство и си качили – друго. Не знам какво правителство си бяха качили – там дядо Захари Стоянов, емигрант известно време беше – обаче бяха съТворили Чудо, народе! Казвам ти – Чудо.

8. Те, (представяте ли си!) Пловдивчани, сменили правителството и обявили на нас, Софиянци, че се присъединяват към нас[5]! Чакайте бе! Па може Ние да не ви искаме! Чакайте да поговорим с Търново, Ловеч, Варна и Русе, Видин и Лом. А па Вие поговорете с Пазаджик и Загорци, па и Бургас, дето напоследък и той се пъчи[6]. Чакайте бе, питайте, Всички искаме ли да се съединяваме.

9. Кой попитахме, Ние българи, за Съединението? Аз ви казвам – Истериците питахме. А те истериците само знаят – „Ураааа!“ и „Да живей!“ (Но като се закучат нещата първи викат „Разпни го“ и със същото убеждение)

Чакайте бе, хора, вие познавате ли се, че искате да живеете заедно?! – никой обаче не слуша! Всички като телета са обхванати от възторг!

10. И тъй, подписахме, Ний, Александър І, предния Манифест от 8 септември 1885г.

11. Така сред „ура“, „да живей“ е „разпни го“ възторжено си живя глупавият народ – български – колко години вече!?

12. А можеше по друг начин да се получат нещата. И уж, така щяха да се развият, но какво стана…не знам.

Княжеството трябваше да признае акта на Правителството на Източна Румелия и можеше да избере пътя на Унията (щеше да вкара винаги любопитните към подобни спорове аристократични фамилии от Запад в прекрасен спор) или някаква подобна форма на федеративно управление на двете провинции. Всяка провинция щеше да развие своя форма на администрация, което е възможност за конкуренция.

13. Така и така бях в Търново, можеше още по-хитро да го минем. На София да дадем Княжеството, на Пловдив да дадем Румелията, а на Търново да дадем Унията.

14. Това щеше да ни принуди да премахнем една от най-големите грешки на Българската държавност – Търновската конституция – и да я заменим с някакъв Нов и действащ основен конституционен акт. Защото от тази Търновска конституция се научихме да не приемаме сериозно конституциите си!

15. Но млади бяха българите, още нямаха и бегла идея какво е да се самоуправляваш свободно!  А пък като натрихме носа на сърбите след това – всички само за едно си помислиха– МАКЕДОНИЯ!

16. Ех, Македонио, Македонио! Земьо балканска! Де ни повлече в таз черна дупка, дето си Ти, Македонио!

17. Македонците добре си стояха там в Османската империя, а можеше в Унията и на тях да дадем представители – хем жители на империята, хем представлявани от Унията, дето номинално се водеше васална на Султана, а и Екзархията си стоеше в тоз наш Вечно бленуван Константинопол.

18. Глупав народ сме ние българите, глупав!

19. Ние какво направихме? Унитарна държава, с правителство в София, Парламент в София, Княз в София, Министерства и Министри в София, Университет в София – Всичко в София! И накрая гневни хора в задръстване, които се мразят един-друг от автомобилите си!

20. Чакайте малко бе! Може ли на Шоплъка да дадеш толкова много власт!? Помисли малко… Глупав ли си?

21. Не си глупав.

22. Днес, ситуацията е друга. Имаме Патриаршия в София, Македония е най-ненормалната държава на Балканите, а ние избираме идиот след идиот.

23. В същото време, ако има нещо хубаво в Историята, то това е, че тя обичайно не свършва. Ако бъде изпуснат даден исторически шанс, нищо не пречи да опиташ отново. Няма кай историята.

24. Днес сме част сме от една Западна Империя – Европейския съюз. Това ни дава известни права – най-малкото да участваме номинално в правенето на неговата политика. Не смръщвайте вежди на думата „номинално“ българи - Номиналът е нещо, което се мени и от нас зависи каква е стойността му. Играта на политика е винаги номинална.

25. Да извоюваш ситуация, в която да правиш номинална политика е събитие от особена важност в живота на един народ. Не го подценявайте.

26.  Та с оглед на всичко това, мисля, не съществува някаква особена забрана, следваща от международните договорености, с които - като всяка уважаваща себе си нация - се считаме за обвързани, която да Ни пречи да създадем, днес, федеративното обединение България[7].

27. Тук, разбира се, сме изправени пред проблем: как да разделим териториално Федерацията, със следващите от това етнически характеристики на българите от отделните конституенти.

28. Съзнавайки колко тежко се преживява този въпрос, ще припомня: Княжество България имаше за център София, а Източна Румелия - Пловдив[8]. Търново беше загубилият от бляна Македония, за сметка на град София. Поради това, подхожда му да бъде столица на Федерацията.

29. Това ще даде възможност най-сетне да се отключи този дебат за нова Конституция, тъй като дори и Конституционния съд  в София, не може да вкара такава конституционна промяна в правомощията на Обикновеното народно събрание и неговото правомощие да променя Конституцията с болшинство то 2/3[9].

 30. А в новата конституция на федерацията, искаме или не, трябва да помислим, как да управляваме. Освен това Княжеството и Румелия ще трябва да си създадат отделни, свои, конституции. Въобще, всичко това ще ни помогне да избягаме от капана, в който попадаме винаги, когато искаме да създадем нова Конституция. Капанът е че накрая установяваме установяваме, че запазвайки унитарния характер на държавата си, не знаем как да я направим (Конституцията и Държавата си) много по-различна от настоящата[10].

31. Разбира се, каквито и конституции да напишем – те сами по себе си няма да решат нашите проблеми. Федерацията не е панацея. Вижте Русия (за пример) – тя уж е Федерация, но гледайте на каква диктатура мяза.

32. Това, което предлагам на възлюбения си народ, дава много възможности но изисква много работа