Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.09.2017 18:59 - Сърцеписи за Бога и вярата
Автор: anlov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2074 Коментари: 2 Гласове:
5

Последна промяна: 29.09.2017 20:52

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Понякога ми се случва и в къщи, и при родителите ми, а също и при приятелите ми да получавам остри забележки, че се отнасям нехайно с лошото отношение към мен и на сполетелите ме върли несправедливости да махам с ръка и да викам: „А бе айде тури му пепел и карай да върви!“ Хм, а някои са ми дотолкова близки, че дори си позволяват да ме наврат в графата „Мекотели и безгръбначни“, понеже от години отказвам да възприемам нещата твърде лично и да искам чене за избит зъб. Без да издавам конкретно човека и повода, само ми се ще да въздъхна. А и си спомням думите на Махатма Ганди: „Око за око... и светът ще ослепее.“ Вманиачили сме се направо в това „сладко отмъщение“ и не искаме да прогледнем как връщайки зло за зло, опустошаваме както другите, така и себе си. Така злото доказано се самовъзпроизвежда. Обаче ако обърнем другата си буза, това не значи, че го одобряваме. Че искаме отново да му се подложим малодушно и да го привестваме до безкрай. Означава, че можем отново и отново да понасяме ударите му, без да му позволим да ни събори, обладае и да ни изправи пак като свои зомбита. Точно тук му пишете „Капут“!

Не е като да не съм преживявал какво значи да жадуваш за мъст. Мисля, че бях някъде в пети клас, когато един дангалак от ромски произход (повтарял две години и затова беше в нашия клас) преби зверски едно хлапе, което живееше до нас. Когато видях след побоя това малко момченце как беше изографисано, аз също озверях. На другата сутрин отидох на даскало и като зърнах още от вратата тоя Митко Банчев, веднага го подгоних. Беше толкова голям, че ако не беше тъй изплашен, той можеше да ме пребие. Приклещих го в ъгъла на класната стая с два-три чина, скочих върху тях и с някаква дяволска садистичност взех да го шибам със своя колан, който измъкнах светкавично от панталонките си. Но не ми се размина само с мъмрене при директорката после. Тайфа от 15-20 деца от ромската махала няколко дни по-късно се изсипа върху мене на едно извънселско пътче и като ми наденаха върху шията примка от стоманена тел, се опитаха да ме удушат с нея. Слава Богу, появи се някакъв човек от нищото и бесенето пропадна. Децата се разбягаха, а аз бях дотолкова озлобен вече, че ги гонех, докато не ми секна дъхът накрая и ги замерях с камъни.

Същото се случваше с враговете ми под една или друга форма, докато не станах християнин. И тогава Господ ми даде първия урок по прощаване. Бях на наивните 23, когато прибрах в квартирата си двама улични клошари. Опитвах се да бъда техният ангел-хранител и пазител, ама накрая те ме обраха до шушка. Пари, дрехи, вещи... абсолютно всичко. Спомням си как намерих ограбения си дом и първото ми усещане беше, че ако ги откриех, бих ги потрошил тия. Обаче после сведох глава и промълвих: „О, Господи, прощавам им. И отказвам да ги съдя. Ти им въздай и бъди милостив към тях в присъдата си, както си бил и към мене!“ Беше шокиращо преживяване, когато още на същият ден братовчед ми, който някога е бил служител на УБО, без да знае, че са ме обрали, видял някакви хашлаци да се шляят около „Халите“, облечени с моите дрехи и с моите раници и сакове в ръце. И веднага ги сграбчил и завел във Второ РПУ. Бяха двама в двумилионна София и веднага бяха изловени. Няма да повярвате, но после единият от тях дойде направо в къщи, за да ми се извини за стореното. Каза ми, че явно има Бог, който е видял всичко...

„Никому не връщайте зло за зло. Промишлявайте за това, което е добро пред всичките човеци. Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички тях. Не си отмъстявайте, възлюбени. Но дайте място на Божия гняв. Защото е писано: "На мене принадлежи отмъщението, Аз ще сторя въздаяние, казва Господ". Но "ако е гладен неприятелят ти, нахрани го. Ако е жаден, напой го. Защото това като правиш, ще натрупаш жар на главата му". Не се оставяй да те побеждава злото. Но ти побеждавай злото чрез доброто!" ("Послание към римляните“ 12/17-21)

*
Спомних си за един сън от преди много години и не вярвам някога да го забравя, понеже го преживях като пронизващо ме, свистящо острие, насочено срещу Системата за тотална религиозна манипулация, контрол и погубление на безбрежен „океан от души“.

Та виждам себе си аз като част от огромни множества от хора, които се въртят около величествен монумент с фигурата на жена. Главата й се губи чак горе - някъде в облаците. Вглеждам се напрегнато и разпознавам с удивление красивите черти на скъпото майчино лице. От възгласите “Майко моя! Майко моя!”, които отекват наоколо, разбирам, че същото преживяване имат и други хора. В това неспирно въртене, увеличаващо с всяка измината секунда своята сила, гласовете започват да свистят, видението поднебесно да се размазва, атмосферата на възхита и преклонение се превръща в нарастващо очакване на ужаса как всеки момент ще изхвърчим от орбитата си и ще потънем в небитието. И сякаш точно преди това да се случи, камък, голям колкото канара, се откъртва някъде отгоре и разбива гранитната основа на монумента. За миг, преди всичко да рухне, се виждат безброй кости и черепи на деца. И колкото и ужасно да е, разбираме, че това сме ние. Всички, всички, всички ние. Плачещи над своите мъртви останки и молещи за спасение.

Тогава оживяваме и се изправяме като войска. Виждаме, че гранито-бляскавата фигура на жената също е оживяла от руините. Но вече сме безмилостни врагове. Вече не сме синовете и дъщерите й. И всекиму се даде оръжие. Чух мощен глас, който да казва: “Вземете всички меча на пророк Илия, а с другата си ръка - плющящия бич на Моя Син! Разсечете булото й, свалете маските й! Съблечете до една всичките й изящни мантии и наметала! Открийте голотата, срамотата и гнусотата й! Без жалост разорете издигнатите й места! Изгонете търговците й от святия Мой Храм! Прогласете, да, изпълнете присъдите Ми! Защото няма вече да я наричат “Господарка на царствата!...” (последните думи нахлуха в духа ми, когато вече се бях събудил... хриптящ и потен, да :) )

Така че: нека да излязат напред малките, на пръв поглед безобидни, но верни на Господа Давидовци! И хич да не се страхуват от временното, измамливо, църквонаподобяващо и антихристко поднебесие на днешната версия на Голиат! Камъчетата ни от Неговата Ръка отново и отново ще повалят фалшивата, продажна и безскрупулна набожност (молитвата ми днес, докато си правя домашния ремонт; понеже нашата Миличка се нуждае от едно по-естетично убежище вече :) ).

*
Преди време попаднах на една легенда за прочутия католически монах св. Франциск и как той бил винаги закрилян от Девата, с чиято помощ сътворил какви ли не чудесии. Освен, че демони били принуждавани да признават, че "Тя е най-верният път към небесата" (Какво?!!! Моля-моля?!!!), веднъж тоз девомариянец принудил даже вълк-единак от гората да заприлича на "смирен полухристиянин”. И да го следва навсякъде по петите. Брееей, какъв звероукротител само! Та искам да кажа: фалшивите идолопоклоннически култове също си имат своите свещени зверове-служители подобно на древната езическа богиня Артемида (римската Дияна). Не случайно нейният пищен Храм в Ефес, където са се съхранявали несметни земни богатства и са се вършели всевъзможни гнусни оргии с храмовите жрици, е едно от седемте чудеса на древния свят. И че точно там през 431-ва год. сл. Хр. тогавашната официална църква е узаконила поклонението към Света Дева Мария. Ето как капищните руини се превръщат в основите на Новото светско-религиозно и чародейско-блудствено мироздание-чудо. Публицистичното перо на атеизма с право го описва като „СВЕЩЕНИЯТ ВЕРТЕП“. Само че е закъсняло с няколко века, понеже Исус преди това не го галеше с перо, скрил се между четирите комфортни стени в службицата си. А го атакува с бича директно - в неговата цитадела. За първите остана светската слава, нали? За нашия Господ, обаче - смъртната религиозна присъда, която би трябвало да превърне завинаги фалшът и алчността на измамното благочестие в най-презряното, в най-отвратителното и в най-отхвърляното безславие на този и на онзи свят.

*
Първата религия на света, родена и оформена като цялостна структура във Вавилон, ще бъде и единствената негова религия до самият му фатален край. Библията не се занимава с многобройните й проявления, които сигурно са били не по-малко от сегашните й във времената на нейното написване. Не. Вместо да кастри клоновете и клончетата й, тя здраво забива брадвата си в корена на дървото й, което ражда сладкоотровните плодове на познаването на доброто и злото. Без значение е колко популярни са етикетите на религията “протестантска”, “католическа”, “православна”, “мюсюлманска”, “будистка”, “масонска”, “юдейска”... или каквито и да са още там. В Библията религиозно-светската Система е наречена просто “Тайна”, защото мистериозно е забулила със своята украсена багреница истинската си същност. И съблазнява ли съблазнява... Затова „Вавилонската блудница“ е нейното друго име. Такава перверзия би могла да е само пак сладкоотровната изневяра на Божията Любов. Така че откакто царете и жреците на Вавилон са придобили монопол върху тайното знание, придавайки му формата на наука, съдържанието на мироглед, облика на култура и статута на държавна религия, и още повече - откакто тоя модел е завладял света заедно с неговите съкровищници, те няма как да се откажат от завоеванието си току-така. Това поднебесно изродство отново ще поиска да разпъне Тялото Христово на кръста - чрез тълпите, които ще бъдат зомбирани чрез настоящите Кайяфи-кръволоци в 3D формат. Ако не разпознаем първо Господ Исус Христос, обаче, те пак ще си останат нашите любимци...

*
Пророк Езекил разобличи дяволът - падналият ангел Луцифер, за нечестивата му търговия. А апостол Йоан описа царството му като владение на Звяра, където да купуват и да продават имат право само онези, които са разпознати като негова собственост. Там душите са само стока за тях и нищо повече. Там за “продадения” - или „откупения Исус", има специален ценоразпис, където Той бива разграбван на парче за оргиите на свещенодействията и ритуалите. Там дори Святото Му Евангелие е обект на лъскава реклама, защото е превърнато в доходоносен източник. Не че служителите на Евангелието не трябва да живеят чрез него в материалния, както и в духовния смисъл на тая дума. Обаче то не би трябвало да е за тях средство за "гнусна печалба". Неизбежен и тежък ще е Божият съд над свещениците, които ни учат за заплата. И над пророците, които чародействат за пари - както е пророкувал още пророк Михей. Те трябва да напуснат обречения Вавилон, за да не споделят язвите му... ("Откровение на Йоан“ 18/4)

Бог или Мамона - кого избираме?

Нали знаеш, че не можем да сме верни и на двамата, хитрецо...

*
Всяка кауза и всяко дело имат нужда от финансиране - така, както най-долните, гнусните и безбожните, така и святите и праведните. За новата революция на ислямизма, примерно, към момента се заделят около един трилион долара (а ние "отвръщаме на удара", като плащаме за много повече преждевременни погребения и гробове). Мир ли искаме да се възцари на земята? Няма да стане, обаче, понеже ние от хиляди години отхвърляме Княза на мира и Неговото Царство, за да се обричаме до гроб на тая проклета „Изма“ - Ламята с главите на ислямизма, комунизма, материализма, хедонизма, демонизма, окултизма, сатанизма, антихризма... Чели ли сте си Библиите? Гледали ли сте поне „Страстите Христови“? Ако ли не, няма как да разберете защо тогавашният, следващият, а също и този свят разпъват така гротескно, позорно и зловещо на кръст нашият Господ Исус Христос (ако има изключения, те сигурно са за най-най-най... ама най-будните съвести). Но да си дойдем на думата - говорехме за пари. И как да не се сети човек за ковчежника на Исус - Юда? Покрадвал си е той от касата. В същото време е бил близо до Исус и до апостолите Му. Дори присъствал на „Тайната вечеря“. Топил е заедно с нашия Господ залъка си в една чиния, което е значело, че е бил до Него. А Исус, знаейки, че е предател, го е нарекъл „приятел“, понеже до последно го е обичал (нали затова му е дал Своя залък?) Някои съжаляват Юда и обвиняват Исус, че го е насърчил по-бързо да направи това, което е решил. Да, трагично е било всичко онова, което е завършило със самообесването под една смоковница. Сигурно Юда сам на себе си не е могъл да прости, че се е оставил да бъде самозалъган от наивното си антиримско месиянство. От последвалото, оценено на цената на един продал се роб, трийсетсребърниково продажничество. Съвсем по зилотски, ковчежникът на Исус е мечтаел за избавление от римското господство, неосъзнавайки колко по-тежко, колко по-коварно е робството на греха... Обаче светът сега подгъва нозе под гностическото „Евангелие на Юда“. Тоя, който искаше да служи на Мамона, а не на Бога, пак е реабилитиран някак си. Дори е наречен „най-достойният, най-изстрадалият измежду апостолите“. Чакайте малко, сквернословци! Това ли е цената за модерната целувка на Исус? Съвременни ковчезници на Църквата: внимавайте да не възлюбите Мамона вместо Бога! Неговото дело е да правим ученици, които да Го следват - а не да се облагодетелстваме по финикийски... Иначе пак си надяваме примката на Юда...

*
Ако алчността кади на Мамона от върховете на своите капища-грамадариуми от всевъзможни луксове и приема властта му, за да граби, експлоатира и мърсува, то тогава Перлените врати на Рая се смаляват повече от иглено уше за всички онези кервани, влачещи ли влачещи Клондайк след Клондайк... ("Евангелие от Лука" 18/18-30)

*
Обичам Исус - Той никога не изпуши "лулата на мира" с религиомутрагените на Неговото време! Изобличавани на всяка крачка от проницателната Му безкомпромисна Святост, те Го дебнеха, злепоставяха, осъдиха, а накрая и убиха. Но понеже Той възкръсна и им заговори пак чрез Своите по-малки братя и сестри, те побързаха отново да Го уловят и да Го затворят, за да погубят Духа Му в техните варосани, гробищни институции. И за да спечелят чрез паролата на Името Му власт, влияние, комфорт и нова печатница на пари ЗА СЕБЕ СИ, а не да разширяват пределите на Божието Царство на земята. Съвременни предатели и лицемери! Христовите пратеници в нашия живот винаги са били препасани с Неговата престилка на слуги...

*
Кой ли идолопоклонник не би искал да се окичи със златобляскави доспехи? А процесията на извисеното духовенство от време оно, та чак досега - „Абракадабра Сим Салабим, во Имени Тваьом!“ - да преобрази в литийно шествие, предвождано от множество чудотворни икони. Искаме религията от вчера да е вечният огън на горящия и неизгарящ къпинов храст. Тя, която е възпламенявала дедите ни и бащите ни, да ни огрее отново и да стопли и нас. Дори да е онагледена като някакъв свят триизмерен плазмен огън, като блещукаща в тъмата ни холограма от ерата „преди“ или „след Христа“. Сякаш делото на Светите Чудотворци от Светите Земи е да се телепортират пред нас като Свети Мощи. Да, Исус е обикалял някога Юдея, Самария и Галилея, обаче не за да узаконява „свещения вертеп“ в идолопоклонническите тържища и капища, а за да го срине с погнуса и отвращение. Не, за да целува ръцете на свещениците, които Го прободоха с омраза, а за да ги изгони от Храма. Не, за да остане мъртъв след тяхното гнусно отмъщение, а за да възкръсне след него и да е вечно жив. И отваряйки очите на слепите, прегръщайки прокажените, възкресявайки мъртъвците, спасявайки грешниците, всички тях да превърне в Храмове на Святия Божи Дух.

Той прави ли го за нас днес?

Понеже сега и само сега е време за това!

И днес и само днес е спасителният ден! („Второ послание към коринтяните“ 6/2)

"Вчера" е химера...

А "утре" - все-още не можеш да го докоснеш и с мъничкото си кутре :)

*
Ако можехме да изобразяваме безплътно-притегателно с живота си Исус! А не да Го иконописваме с многоцветия от мъртвешки краски - или само да Го жигосваме върху земята с гръмотевично-поразяващи проповеднически полу-екзорсизми!...

*
Приятелю, да знаеш, че аз никога не съм се смятал за проповедник, макар дестина години да съм бил учител в Неделно училище. А също и никой не ме е броял за пастор, въпреки че едни още десет години прекарах по улиците и по гетата на София, за да се опитвам да се грижа за Божите сиротни и необичани от никого агънца. Но бих искал само да ти споделя за всичкото това време коя се оказа най-наелектризиращата ми проповед. Бях в "Орландовци", "Градините" (по социална работа), когато видях едно от нашите момчета от Дома, където работех, потрошено цялото от уличен джигит. Не издържах и започнах да плача и да се треса връз него. Бях прегърнал това почти парализирано хлапе и от устата ми сама започна да излиза молитва за него. След няколко минути отворих очите си и видях направо цялото гето да се е изсипало върху нас. Някой им бил казал на всички тия: "Елате да видите как един българин се моли за блъснатото цигане!" Не ми се искаше да говоря - въобще не ми беше до това... Ала някак си те толкова очакваха и настояваха, че аз реших пак да си отворя устата... И после усещах как всяка една дума ги прострелваше като куршум, който им подгъваше коленете. Или пък ги просваше направо по лица... Чакай бе, нали не бях "Проповедникът с картечницата"?! :)) Хората се покайваха и приемаха Исус, докато аз само продължавах да страдам за тяхното премазано детенце. Макар и за час време, бе ми дадено да почувствам Бащиното сърце на нашия Спасител така, както никога преди това - а и по-късно, не ми се беше случвало... Сърце, което проплака скръбно за своя приятел Лазар, преди да го възкреси като знамение за нашето приятелство с Бога. Обаче Неговото сърце прокърви още по-болезнено за всички онези, които не познаха времето, когато Той ги посети... („Евангелие от Лука“ 19/41-44)

*
Отидохме специално да се запознаем със сестра Христина в манастира „Св. Пантелеймон“, понеже чухме за нейното обръщение преди години от българомохамеданството към Господ Исус Христос. Бившата помакиня за десетилетия е била отхвърляна от цялата си рода заради това. Претърпявала е нечувано и невиждано от повечето от нас заклеймяване и презрение. Но се старае денем и нощем да остане вярна на своя Бог. Обвиняват я в окултно-енергийни изцерителни практики. В злоупотреба с дарения и така нататък. Аз само разбрах, че жената си е пожелала в молитва всеки откраднат от нея лев да се превръща в хапеща змия. Да, забелязах, че залита в култа към света Богородица дори и за няколкото минути, през които си поговорихме. Но за това време не позволи на никой поклонник да й целуне ръка, а само го напътстваше да търси и да следва Божията воля, а не да дава мило и драго за мирските неща. Накрая се прегърнахме съвсем по братско-сестрински :) След като аз й изповядах семеен проблем и изведнъж рухнах и се просълзих пред нея.

Научих също, че Смолянският край е имал един друг знаменателен защитник на Христовата вяра преди векове. Наричал се е Висарион и е укрепявал вярата на братята и сестрите си по времето на най-бруталното помохамеданчване в Родопите. Но ордите на Аллаха най-накрая са се докопали до тоя родопски апостол. Публично са го накарали да се отрече от Исус Христос, за да направят това и неговите сподвижници, ученици и последователи. Христовият слуга само поклатил глава. Съблекли са го гол тогава пред всички и са го поругали. Откъсвали са му цели буци месо, превърнали са го в кървава пихтия. А най-накрая - несломен, са го проболи в сърцето с копие... Така издъхнал епископ Висарион, който нито в живота си, нито в смъртта си предал своя Бог и народа Му.

*
Ако не намразим джихадисткото зло и в червата си - и не му се противопоставим духовно, икономически, политически, културално, военно и всякак (понеже то не е само религиозно зло, а всеобхватно бедствие, тръгнало да завлича всичко по пътя си), няма как да сме верни на своя дом и да го опазим, както ни наставлява Библията ("Първо послание към Тимотей" 5/8). Ако го направим, едва тогава може да помислим за изродите, които ни го причиняват, избивайки децата ни. А и такива като тях чак тогава ще оценят силата ни и ще са поне мъничко готови да се вслушат - макар и сигурно с половинка, третинка, четвъртинка уше...

*
Дори и най-достойният за доверие и любов - Исус, Го предадоха почти всички. Е, какво остава тогава за такива като нас? :) Така че споко и без драми, ако може...

*
Когато няколко приятели ти кажат: „Къде е Бог? Не чувствам да се интересува от мене“, нещо в духа ми се натъжава и наежва едновременно. Така си спомних аз за една отдавна забравена история, която преживях като новоизлюпено християнче в началото на 90-те. Тогава под лявата си мишница имах брадавица, голяма колкото половин кутре. Сърбеше ме и ме щипеше постоянно, затова ми създаде огромен комплекс. Баща ми, майка ми и сестра ми само знаеха за нея, ама не допуснах приятели и гаджета да се сдобият с тая засекретена информация, за да не ме вземат на подбив :)) Срамувах се от това гадно и долно образувание, което ми носеше такъв дискомфорт - независимо дали бях гол или съвсем порядъчно облечен. И като новоповярвал в Исус Христос веднъж така му се ядосах, че помолих Господ да ми го премахне от подмишническото гнездо. Не стана, обаче аз продължих да се моля с тая молитва месец-два. Тогава една сутрин забелязах, че брадавицата е покафеняла ръждиво и ми заприлича на колорадски бръмбар, когото аз още по-силно намразих. Някак си знаех, че Господ действа скришно от всички хора в мен, но вечерта на службата моят пастор прекъсна проповедта си и каза: „Уау, чувствам, че има някой тук, на когото Господ му е премахнал огромна брадавица! Ако е така, изправи се!“ Веднага се пипнах под мишницата и усетих „колорадското проклятие“ още да виси там. Но без да мисля, се изправих. Чрез наивната си детска вяра вече се бях разделил с него и бях убеден, че това е словото на Исус за мене. Седнах си на стола, без да се чувствам лъжец. После се прибрах в къщи, легнах си и на сутринта брадавицата вече я нямаше. Няма я и до днес... Та питам аз: ако Исус го е грижа за нещо толкова дребничко на пръв поглед, нещо уж толкова маловажно и будещо недоумение (евентуално също съжаление и жлъчен присмех) - Той ли няма да се ангажира заветно с теб?! Обаче, приятелю, Той само така се ангажира. Вяра - за вяра, доверие - за доверие, посвещение - за посвещение, човеколюбие - за Божествена любов. Не можеш да го използваш като банкомат за твоята алчност. И Той никога няма да ти стане кадем за твоя алъш-вериш. Не се опитвай въобще така да Го принизяваш, за да не бъдеш и ти принизен до бездните на ада!

*
Днес се наложи да пробием през юлския софийски мор и да се доберем до подземния град на мъртъвците в квартал „Орландовци“. И така изведнъж след жаравата с цвят на доменен цвърчащ оранж се подслонихме под сенките на кичеста прохлада. Преди много-много години изпитвах мистичен страх, озовавайки се на такива места. Гледах снимките по мрамори, гранити и мозайки, както и вдълбаните надписи с краткото тиренце между двете дати, отмерващи земния път на покойниците. Понякога изстивах също като тях. Друг път ме връхлиташе онзи демонски, приел образа на качулатия призрак с коса страх от смъртта. Беше някаква готика почти като в „Гарванът“ с Брандън Лий. Някак си вътрешно съм осъзнавал, струва ми се, че заплатата на греха е смърт и ад. Изличаване на твоята личност завинаги - както и на всяка една нейна надежда, порив и копнеж. Наказанието, което сами си причиняваме, мислейки, говорейки и вършейки зло след зло. Но приемайки за свой Господ и Спасител Исус Христос - и бидейки с Него ден след ден и нощ след нощ, жилото на греха вече не може да ни убоде смъртоносно. Така че преди малко ми стана някак си задгробно-еуфорично, когато чух диалога между двама гробари. „Как си?“ - попита единият гробокопач. „С Господа - отлично! Ама с хората - различно“ - отвърна му с усмивка другият повелител на кирката и лопатата :)

*
Библията е Словото Божие тъкмо затова - тя продължава да твори живот. Не се крие от него зад стените на Храма, а копнее да свещенодейства навсякъде и във всичко, за да превърне всяко едно място в Храм на живия Бог. Само трябва да помним първо това: "И Словото стана плът и пребиваваше между нас..." Примерът на нашия Господ, Който беше Приятелят на бирниците и грешниците и Прегръдката на спасение за всеки прокажен, отхвърлен, осъден и проклет...

*
Живеем в свят, който още от прастаро време е оспорвал абсолютните Божии ценности и истини и ги е заменил с мъглявината на своите постоянно менящи се с времето и модата относителности. И поради това, сам се е изгубил в тях и пропада, като обаче и сам се опитва да се спаси. То не беше Ренесанс... то не беше хуманизъм, атеизъм и комунизъм... то не бяха религии или секти както сега... Но резултатът го виждаме всеки ден в новините и го следим в криминалните хроники, нали? И понеже сме инфилтрирани със светско-религиозните химери, заблуди и лъжи, на личностно ниво вечно се лутаме в търсене на себе си и ту ще се възкачим на върха на нарцисизма и на самовлюбеното си его, ту ще се сринем в тотално обезценяване, самоотхвърляне и себепрезрение. Като не осъзнаваме кои сме всъщност, или ще се вкопчваме като удавници в сламките на успехите си, или ще се идентифицираме със собствените си поражения. Сладката отрова ще редуваме с горчивата... Не се ли пробудим за простичкото откровение, че сме образ и подобие на Бога - Негови синове и дъщери. Откровение, което ни връхлита като блудни такива някъде всред кочините на греха и възбужда дълбок копнеж в сърцата ни по Бащиния Дом. Тогава Словото и Делото на Исус, подпечатали с Голготската Му кръв Завета Му с нас, стават нашият Път, нашата Истина, нашият Живот. А ние се превръщаме в свободни поданици на Божието царство, обаче и в пришълци в тоя свят :)

*
Нас постоянно ни съдят и обвиняват. Ако сме погазили съвест, морал и закон - заслужаваме си го. И го знаем много... ама много добре. Ако ли не - защо да слушаме нечии гороломни крясъци или шепотничеството и шушукането клеветническо? Да не би Исус да се принизи до онова преизподно ниво на Неговото съдилище-демониада? И в страшното за враговете Му мълчание доблестта надви малодушието, чистата съвест - безсъвестността, всеопрощението - всяко зло, а саможертвата Му - всеки грях и всяка вина. Той възкръсна и затова от вселенски обвиняем нашият Господ можеше да се превърне в „Обвинителният кошмар №1“ за абсолютно всеки един от нас. Понеже ние първо Го обвинихме, ние първо Го осъдихме, ние първо Го убихме (с ръка на сърцето си и със сведена глава кой ли не би си признал това?!) Исусовата прошка обаче е за ония, които не знаят в невежеството си какво правят. Не... не мисля, че нито моят, нито твоят случай е такъв. Все-пак, не е късно да си спомним, че в Съдебната Си Зала Той никога не губи дело, ако от Съдия и Обвинител ние Го помолим да бъде приживе наш Адвокат. Ей, а бе трето хилядолетие вече Той специализира само това, брат :)

*
В тоя свят човек е склонен свръх... мега... ултра да задоволява тялото си и да го издига в култ; коремната си кухина и слабините си - в трезор; а междукрачието си - в полузвяр, в полубожество. Силиконизиране, ботоксиране, хиалуронизиране... А мъжкият род преминава от среден в женски вече не чрез архаично кастриране, а директно чрез вагинизиране. Важното е плътското удоволствие да е на макс и хедонизмът да е нашата религия. Образът и подобието на Бога да се поклони на Звяровия образ, издигайки неговите идоли и кръвосмешавайки се с тях в гнусните им вакханалии. Нали сега е времето на лицево-челюстните и гръдно-тазовите превъплъщения? На кукленските кухини на Барби и Кен. На консервираната, витринната, змиекожната красота, която няма да изцеди една сълза от искреност, уязвимост и премала от любов, обаче ще ни залее с безброй театрални лъжи за дебели пачки. Какъв гланц и блясък само на покваряващата ни отвсякъде съвременна содомия! А всъщност, под епидермисите си ние имаме дух и душа. Триединна същност сме, както казва Библията. И сърцето на нашите личности е духът, който Господ Исус новоражда чрез Голготската ни среща с Него и приемане чрез сепуко на греховното ни его на Неговото изкупление. Свободни от греха, ние се освобождаваме и от травмите душевни, нанесени ни от безбройните му проклетии. Тогава можем по-ясно да Го чуваме, а волите ни ще бъдат по-силни да Го следват. Чувствата ни ще псалмопеят и танцуват, та даже стилът да е як хард-рок :) Ще разберем: стига сме сяли само за тлението и тленното! Какво ядем и пием е важно, разбира се. И как изглеждаме - също. Обаче още по-важно е какво избираме да чувстваме, да мислим, да говорим и да правим. Здравият дух и здравата душа влияят като Божествен лек чак на клетъчно ниво и никога няма да срещнат червеите :)

*
Незабравимото ми минало е галерия от лица на много по-скъпи за мен и от „Джокондата“ хора. Забравимото - в него няма портретна живопис, а само бели савани, повиващи всички мои страхове, грехове и провали. Дори и да ми е било сторено някакво зло, аз дори не мога да си го спомня в онзи някога пригвозден и покръстен живот. Все пак живеем в настоящето и „сега е спасителният ден“ („Второ послание към коринтяните“ 6/2). „Вчера“ е като следа от морски пясък, заличавана постоянно от вълните на идещото. А „утре“ още не се е състояло, защото зависи от нашето решение в тоя ден... в тоя час... в тоя миг... Неосъзнати днес, греховете ни са утрешното ни проклятие и присъда (за нас, за децата ни, за внуците ни, за правнуците ни даже - „Числа“ 14/18). Възможно ли е те да бъдат преобразени в най-голямата ни любов? („Евангелие от Лука“ 7/47) Понеже преди да е Страшният ни Съдия и Огънят Пояждащ, Бог първом ни служи от Умилостивилището, нали? И затова винаги Е БИЛ... Е... и ЩЕ БЪДЕ Спасителят, Умиротворителят, Утешителят на тоя изгубен свят...

*
Само няколко думи за теб, който все още си мислиш, че историята на Исус от Назарет е някаква изкуфяла бабешка басня. Така е, понеже ти нито веднъж не си отишъл при Него, сляп, гол и търсещ Го в нищото като плач на новородено. Заклевал си се хиляди пъти, че Той е Out of Space. Църковна тирания. Плямпаломания амвонно-микрофонийна. Причинителят на почти всяко вселенско зло. Знаеш ли, че ако дръзнеш да си честен, прям и изповеден с Него, Той ще Си сложи ръцете върху твоите рамене? А после ще те прегърне така, че сам ще се сринеш и изгубиш в прегръдките Му... Неговото присъствие в такъв момент се помни и се желае до гроб. И много... дори и много повече след гроба... Световните богатства тогава ще са като детска близалка в сравнение с това да придобиваш първо Него и Неговото Царство... А всеки миг, прекаран без твоя незаменим Исус, накрая ще се окаже безсмислен и равен в синусоидалната графика на живота...

*
По дяволите и издигнати от техният тризъбец са всяка популярност, всеки успех, всяко замогване и всеки възход, които погазват заради това вечната Божия любов, Неговата всеопростителност и животворящите Му истини...

*
Ние, християните (и в частност протестантите) можем да изглеждаме големи мизерници в очите на заобикалящите ни, понеже сме усвоили гадните навици прекалено много да парадираме с вярата си; и прекалено малко да стоим зад думите си, когато стане напечено (и в себе си съм забелязвал през годините тоя уклон, а също и в моите „братушки по оръжие“). Да си призная честно, светските ми приятели много рядко са ме лъгали, когато ми обещаят нещо. Обаче за „братушките“ да ми сложат динена кора - или да ме завлекат с някоя сумица, се е оказвало често нещо обичайно. Да се учудваме ли тогава защо Исус лесно можеше да прости на блудника или бесноватия примерно, обаче към религиозното лицемерие Той оставаше непростим и непримирим?! Няма как да използваме Името Му, Думите Му, като крием дребнавите си лисичи хитрости и вълчите си апетити зад тях - и да останем благословени, а не проклети. Да, тогава заслужаваме смоковниците на религийките ни да изсъхнат, а ние като змии ехидни да бъдем погребани във варосани гробници с надпис „ИХАВОД“ (забравени и безславни). Алтернативният вариант е: по-малко да надуваме христианските си вувузели на всеослушание (в лични, неделни или рождественско-великденски проповеди). Обаче повече да правим за нашите ближни на дело и там, където никой друг, а само нашият Господ-Бог ни вижда („Евангелие от Матея“ 6/1-4).

*
Много хора не харесват обкръжението си и се чувстват като обкръжени от него във военен смисъл :) Следва законна самоотбрана. Но и нападения по всяко време с позволени и непозволени средства в т. нар. „вражески стан“. Атака - контраатака, атака - контраатака - смисълът на живота ни става да унизим врага, да му стъпим на врата и ако може, буквално да го прегазим. Триумфът на омразата ни направо е върхът! Някъде долу, в подножието му, са червеите, които само трябва да се мачкат. После обаче се намира галош с много по-голям от твоя номер. И ти се превръщаш в лазещото изкушение за подметката му. Общо взето, в това се състои както битката, така и орисията на себичните. Обаче Заветът на Исус е да побеждаваме злото чрез Любовта и чрез Доброто.

*
Исус нарече най-близките Си на "Тайната вечеря" ПРИЯТЕЛИ. И ги предупреди тогава, че само любовта, почитта и доверието помежду им би ги идентифицирало пред света като Негови последователи и ученици. Е, има ли тоя свят такава гледка пред очите си? Не, няма. Точно обратното: отвращава се от нашите взаимни презрения и разделения, които в миналото даже са се израждали в кръволочески войни. И ако между нас, християните от различните клонове и деноминации има мнителност, недоверие и религиозна вражда по разни буквички и алинеи от теологията, то значи, че ние се храним от Дървото на познанието на доброто и злото, което винаги е носило смърт. Само Дървото на Живота се храни и пои от живителните сокове на Любовта, която единствена знае как да прощава и по достойнство да оцени различието - стига то да не е някаква ерес или култ. И затова Любовта винаги побеждава... включително и злото с цялата му преувеличена сила (по стария изпитан метод - като разпръсква жарава върху главите му :) ).

*
Аз лично гледам да се пазя от ония, които се смятат за вечно прави и непогрешими; и на които всичко им е ясно. А ти, който тънеш в мрак и невежество, само трябва да отправиш молебствен взор към тях като към някакви небесни светила. Те благоволяват да те озарят, бе, как! Особено налудничави, контролиращи и хапливи са фанатичните християноиди. Готови са на всичко, за да те вкарат в „правия път“ (такъв, какъвто е според тях). Как да забравиш тогава първообразите на ония глупаци от трагедията на Разпети петък?! От чувство за богоизбраничество и превъзходство над останалата сган - и какво светотатство само! - в Името на Бога, те разпънаха Неговия Син. Такава духовна нищета обикновено се изражда, намирайки своето призвание в това да бъде обвинител, осквернител и палач. Нашият Господ ни каза, че тя винаги ще вади съчицата от нечие око, докато не забелязва изобщо гредата, пробиваща от двете страни нейните слепоочия. Затова не е ли по-добре да бъдеш глупак по Достоевски? Тоест такъв, който вече го е осъзнал. И точно това го избавя от великоглупащината му :) Но постепенно...

*
Можеше ли Исус да възкръсне още на Голгота, задоволявайки безочливите претенции на Своите презрители, мъчители и убийци и пожеланията на очите им за видимо чудо? Не, никога! Затова необикновеното тайнство на Възкресението се случи в дълбокия пещерен мрак на един гроб. И само търкулнатия, тежащ над половин тон камък, строшените римски печати, разбягалата се панически и по-късно подкупена стража, както и разцепената по-рано надве завеса на Храма, свидетелстваха нямо за славното начало на „Ерата след Христа“. Случи се така, че тя осени първо опростената седмобесовска грешница Мария Магдалена, следваща своя Спасител почти на всяка крачка. После апостолите; учениците от Емаус; други над 500 души наведнъж (сигурно милеещи и тъгуващи за Него след зловещата Му римска екзекуция). А бившият Савел от Тарс - като прогледна за Възкръсналия, се преобрази в най-великият мисионер на Христовото Царство в целия тогавашен свят.

Така че какви фокуси, какви зрелища, бе, народе?!

Възкресението на Исус просветлява очите само на търсещите Го в най-дълбоките тайнства сърца...

*
Отхвърлянето на Исус винаги носи тъма и земетръс в нашия житейски микрокосмос - както е било някога и на Голгота...

*
Исус отдаде живота Си за нас и заедно с него ни подари цялото богатство на Небето. Спасението от греха и от ада. Вечното приятелство с Него. Завладяващата Си уникалност. Благородството, всеотдайността, прямотата, добротворството Си. Зломразието, непорочността, притегателността Си. Тъй непреодолимата Си проницателност. Новозаветното бащинство на Отца, Сина и Духа. Обиталища, приготвени за нас още от преди сътворението на света. Мъдрото водителство, нежната утеха и необятното вдъхновение на обещания ни Пратеник, изпълващ ни с Неговото Присъствие и Слово; упътващ ни в Неговите истини; озвездяващ ни с Неговия извънземен мир. Оживяването на съвестите ни като издигане на Александрийски фар всред каторжната тъма на нашата гибелогреховност. Свобода от демонично обсебване. Изцеление от гангренясали рани и травми. Вяра, преместваща цели Алпи и Кордилери от всевъзможни земни препятствия и проблеми. Неумираща надежда. Всепоглъщаща, всеоткликваща, всепобеждаваща любов. Божествени цели, каузи и призвания. Обаче ще приемем ли бисерните Му съкровища? Или ще ги оставим на свинете?... Това зависи изцяло и единствено от нас...

*
Представи си, че живееш по времето на Исус. Той идва при теб и танцува на сватбата ти. Чуваш смеха Му, когато водата се превръща във вино. Опиянението от чудото обаче е толкова свръхестетествено, че няма как де не прегърнеш Чудотвореца и да не заситниш заедно с Него. После Той ще засити глада ти с хляб и риба, идващи отгоре (а през цялото това време ти си се опитвал да го правиш с Неговото Слово). Далечният твой роднина - оня, прокаженият, забравеният от всички, вече е просиял не само в плът и кръв, но и в сиянието Господне. Приятелят на приятеля ти е проходил по вода. А човекът, когото погреба преди няколко дена, беше възкресен пак от Исус и разповит от саваните си. Хайде да посрещнем тогава Спасителя с палмови клонки, а?! Какво от това, че после веднага ще трябва да Го намразим?! И с цели гърла да крещим: „Разпни Го! Разпни Го!...“

Не правим ли и ние така от празник до празник? От „Рождество“ до „Великден“ - а после все така и все така...

Каква трагедия само, когато греховете ни така крещят!

А можеше: „Прости ни! Прости ни!...“

*
Без Исус, ние сме в безизходица (понеже Той Е Пътят). В самозаблуда и лъжа сме (понеже Той Е Истината). И трагично замъртвели сме (понеже Той Е - Само Той Е Животът).
("Евангелие от Йоан" 14/6)

*
Послъгваме, покрадваме, помърсуваме тук и там. И не насън го правим, а съвсем наяве. С пълно душегласно съзнание - и дори с удоволствие на макс. „Само веднъж се живее!“ - ами нали това е нашият девиз? Без спирачки, без задръжки, без никакви допотопни скрупули! И не, че го тръбим - няма да се излагаме сега, де - само искаме социалният и професионалният ни статус някак си да блесне. Езичници, идолопоклонници и безверници сме някои. Но да знаете, че повечето от нас по Рождество и по Великден окупираме всички възможни Храмове. Ние - точно ние поддържаме великата традиция България все още да е „християнска държава“. Само, ако обичате, не четете статистиките, за да разберете, че това е поредният мит и поредната легенда, които обичат да си създават народите... „Те твърдят, че познават Бога. Но с делата си се отричат от Него, като са мръсни и непокорни, неспособни за каквито и да било добри дела.“ („Послание към Тит“ 1/16)

*
Не че трябва някаква статистика да ни го показва (понеже ние си го знаем), обаче за миналата година ние бяхме първи по корумпираност в ЕС. Тук наследниците на червената клептокрация след Дворцовия преврат на 10-ти ноември надминаха бащите и майките си, като се превърнаха в още по-всепоглъщащи пеликани и от самите тях. А нашето тръстиково блато „Сребърна“ сега е резерватът им „България“. Примери: Лукановата зима, масовата приватизация с бонови хартижки, Жанвиденовата хиперинфлация, Костовата разбойническо-мениджърска обирвация (в крайна сметка се оказа, че 150 милиарда долара преминаха в ръцете на около 300 червени фамилии - според изследването на социолога и политолога Андон Михайлов). Банковите ни пирамиди ескалираха в милиардното източване на КТБ, а мега-корупционните ями като АЕЦ „Белене“ тепърва май има да ни поглъщат...

Навремето Иван Хаджийски разказваше за старите българи от епохата на Възраждането и малко след Освобождението. Дядо Станю се върнал от заточение в Диарбекир и предал на държавната хазна всичките грошове, скрити в къщата му, които принадлежали на местния революционен комитет. Някой си пък високопоставен апаш тръгнал да подкупва наш генерал в собствения му кабинет с един фишек наполеони. И оня, след като го набил здравата и му скъсал дрехите, го предал полугол и опозорен на адютанта си, за да го изхвърли навън. Виждате ли колко драстично са действали дедите ни тогава? Изобщо не са позволявали да бъдат толкова лесно опошлявани и омерзявани, както ние днес. Повечето искаме това да не е минало свършено време, нали? Но зависи дали ще извадим християнските си ценности от бабините ракли, а в тях да заринем най-отдолу езичеството и алчността си.

Съвкупността от нашите духовни, морални и политически избори или ще възроди отново националните ни идеали и нас като народ, или ще ни загроби още повече...

*
Чета понякога гръмките кръстоносоидни бълваници на хора, за които архивите са живи и потвърждават за години наред лоялността им към ДС. Който иска, да им се подмазва и да им вярва (стотици има такива, миропомазващи се под елейните им слова). Аз обаче - не. А бе наречи ме „инат-диване“ и ме остави на мира, светочерковниче такова :)

*
Замислям се напоследък колко много ни изкушава публичната популярност (та дори и само чрез социалните мрежи). Само че за мен моят пример е Исус от Назарет. Толкова много години Той беше трудовакът и дърводелецът в ателието на своя земен баща Йосиф. В Библията само се загатва, че Исусовото семейство е осиротяло без него някъде след 12-тата Му година. И като първороден син, Исус е трябвало да се порижи както за майка си, така и за своите по-малки братя и сестри. Убеден съм, че Той е решил да се посвети на хората наоколо със Словата Си и с Делата Си едва тогава, когато семейството Му е било напълно обезпечено. Порасналите Му братя вече са били готови да поемат отговорността. Обаче десет години никому неизвестна преданост е отговаряла на една година публично служение. Десет към едно - това нещо да ни говори? Понеже ние, протестантите, служим сега на Бога така, като проповядваме на всеуслушание. А Го хвалим, като пляскаме и скачаме, додето не ни оттекат краката (оу, моите знаят защо :) ). Неделна харизматичност само да искаш - но тя едва ли ще надиграе лудницата по дискотеките и по клубовете. Всъщност, староеврейското разбиране за поклонение пред Бога се изразява с думата „авода“. Тя означава също нашата съвсем практична и ежедневна работа. Посвещение и поклонение там - тъкмо това е практикувал за десетки години дърводелецът Исус...

*
Понякога ти се иска да се отдадеш на омразата и отмъщението, нали? Толкова много са те наранявали, а толкова малко са те разбирали, че ти се чувстваш като ходеща хуманоидна мишена. Удари под кръста, в сърдечната област над кръста и постоянно отзад в гърба. От чужди и от свои - действителни, а не холограмни. Все на някого пречиш, все някой се опитва да те избута от пътя си. Или да се възползва от теб, за да продължи напред. В един смисъл, светът наоколо е побеснял сървайвър и той никога няма да ти предложи спасение. Да, ще се опита да те изкуши, да те измами и в крайна сметка да те загроби (дори преуспял и богат; или пък един напълно разбит корабокрушенец). Добре, предаваш се; отдаваш се на омразата си, на алчността си, на тщестлавието си, на хедонизма си. Духовното и моралното разложение по Божия Закон обаче винаги стигат до каторгите на престъплението и наказанието (по израза на Достоевски). Ако такава переспектива те ужасява, ти можеш да подтиснеш бесовщината си и да я потулиш дълбоко в себе си. Предчустваш го, нали? - ще отключиш психически деформации, които ще подлудят напълно както теб, така и обкръжението ти. А искаш ли да избягаш от целия тоя кошмар, ще се озовеш в „Трета глуха“ на всевъзможните пристрастявания към алкохолища, треволяци и прахосмъртници. Е, не виждам какво друго ни остава на нас, грешните човеци, освен да изберем да изоставим греховете си и престъпленията си на Кръста...

“Христос ни изкупи
от проклетията на закона,
като стана проклет за нас.” (Гал. 3/13)

“И ние повярвахме в Христа Исуса,
за да се оправдаем чрез вяра.” (Гал. 2/16)

“Вяра, която действа чрез любов.” (Гал. 5/6)

“Защото целият закон
се изпълнява в една дума.
Сиреч, в тая: “Да обичаш…” (Гал. 5/14)

*
Тъжно може да му стане на човек, когато някой негов близък, възползвайки се от близостта си, започне да му преподава циничните си житейски уроци. Всички знаем приказката, че светът е джунгла, в която силният изяжда по-слабия и с прокапващи лиги се облизва за още. Преди време имах шеф - млад, готин и пробивен като свредло с карбидно-диамантена глава, който изповядваше подобна философия. Казваше, че е наивно да си прахосвам живота с една амортизирана и морално остаряла верщина, която няма как да пасне на тоя динамичен свят. Упрекваше ме за прекалени скрупули и ми напомняше, че няма ненаказано добро. „Ти не бързай с изводите, и на злото наградата му не е вечна - отвръщах му аз. - Обичаш ли го, то ще те „заобича“ дори още повече.“ (Интересно, че сме водили с него десетки разговори на тая тема и все той ги започваше, не аз. Докато накрая не си помислих: „Май тоя симпатяга има скрупули и затова постоянно идва при мен да си говорим негласно за тях - понеже го тормозят.“ И тогава как да не се помолиш за търсещия, макар да не знаеше все още какво търси?!) Е, не се мина много време... и моят бивш шеф бе позорно натирен за огромни злоупотреби. Оттогава не съм го виждал. Но се надявам... искрено се надявам да си е разбрал урока...

Така че когато Библията казва: „Сребролюбието е корен на всякакви злини“, едва ли ще има някой разумен, който да постави тази истина под съмнение. Империите на Мамона са прогизнали от кръв и злочестини, докато измамното им сияние трае само от ден до пладне. Техните пиршества припламват като кометите на небосклона. А после изчезват завинаги...

Божието Царство обаче трае вечно, понеже не е изтляващо земно богатство, нито тленните земни удоволствия, купени с него, а е „правда, мир и радост в Святия Дух“ - Духът, Който нашият Господ Исус ни завеща, за да пребъдат в едно всички поколения заедно с Него...

*
Съжалявам, но ако в живота искаш само да получаваш, накрая наистина ще си го получиш! Ограбването на другите без да ти мигне окото - чрез използвачество, манипулиране, изнудване, сплашване, измами, пладнешко обирджийство или среднощно плячкосване, ще ограби и твоето жалко съществуване. На непоносимо наглите в това отношение обикновено им слагат точката с куршум. За останалите отлагането е многоточие... Отложената присъда обаче пак е неизбежна. Заради Божият Закон, който ни нарежда: „Не кради!“ И ето, че всред панорамата на всеобщото ни прокълнато падение Един даде всичко - включително и скъпоценния Си живот за нас. Исус ни показа простичкото правило, че за да получим, първо трябва да дадем. Тогава няма да сме жертви на старозаветното проклятие, а наследници на безброй новозаветни благословения...

*
Да си провокативен повече от севернокорейския социопат Ким Чен Ун, бомбастичен като гъзлю-комплексар, който иска да се преобрази в цицореста гъзла, за да грейне на корицата на списание "Вог", най-лайкваната атракция до припадък тук и там... и къде ли още не в безграничния Космос - това ли е вече смисълът на живота ти? Колко е хубаво обаче просто да бъдеш себе си, когато споделяш и се наслаждаваш на споделеното ти! Скоро чух по радиото, че психолози от голям университет са направили солидно проучване и са установили следното: че щастието ни зависи не от нашите успехи, слава и богатство, а от нашите искрени, пълноценни и любящи взаимоотношения с хората около нас. Е, защо понякога и учените да не са прави :)

*
Може ли няколко думи за човека, който направи денят ми по-необикновен от обикновеното? Появи се сякаш от нищото и то на публично място. Докосваше лекичко хората по раменете - колкото да му обърнат внимание. После им се усмихваше с възможно най-искрената, най-сърдечната и заслужаваща пълна капитулация пред нея усмивка. Издигаше си високо палеца нагоре, като го разтърсваше с такава страст, възпламеняваща даже повече и от най-древния олимпийски огън. А сетне си потупкваше до синка гърдите - някъде там, в областта на сърцебиенето. Народът му се мръщеше съвсем явно, третирайки го като някакъв луд (само че аз забелязах, че глухонемият не си позволи да докосне нито една дама наоколо - на тях той им се възхищаваше без абсолютно никаква мъжка страст и похот). Накрая докосна и мен, като си вдигна палеца и се удари по гърдите. Чак тръпки ме побиха. Инстинктивно направих същото. А после си помислих, че никога не съм получавал такъв емоционален лайк във „Фейсбук“. Обаче всички фейсбукъри би трябвало да знаят, че в днешно време онова, което прелива от сърцето, се изразява не само чрез устните ни, но и чрез преброждащите неговите траектории наши десетопръстия. (Макар че лично аз клавиатурнича само с двата си такива - и, о - горкичките тях! :))

*
Харесвам хората, които се осмеляват да си прежалят имиджа, изтипосван с години натягане на гайката в конструкцията на Системата, понеже те явно вече искат да излязат от нея. Останалите "болтчета" и "винтчета" продължават да се самонавиват в нея...

Прочетох едно много искрено интервю с Брад Пит, останал да вирее самотен в неосъществения дворец на своите илюзии. Някога тук е имало почти непоносима детска глъчка, а сега само от време на време тишината прорязва носталгичен кучешки лай. Отхвърленият съпруг, заличеният баща всяка сутрин почиства пода на своето скулптурно ателие, за да започне поредния мачкащ и извайващ с трептящи пръсти разказ от парчетата глина. Той нито вижда, нито чувства своя материален рай, а само нищетата си духовна. Признава си паденията всред алкохол и наркотици, поема цялата отговорност за семейния си провал. Не, не е станал християнин, понеже още е огорчен от всезабраняващото лачено църквианство, натрапено му в неговото детство. Но със съкрушения и изповедния си тон той вече изпреварва плеяди от фарисеи-църквианци, чиито златоткани наметала и самонадеяна набожност карат дори и най-отявлените, обаче разкайващи се грешници, да ги издухват в Божието Царство („Евангелие от Матея“ 21/31).

*
Моят скъп баща вече смело нагази в 80-тата си година. Пожелавам му да е все така здрав, енергичен, борбен и всеотдаен, и все повече и повече да се изтяга на дивана :) С огромна почит в сърцето си съм към него - Пазителят и Стожерът на Дома! Помня, че когато бях на четири-пет годинки, веднъж той ме взе със себе си във Варна. Показваше ми града и почти на всеки ъгъл ме черпеше. Тогава се качихме в един препълнен автобус и на някаква спирка аз слязох долу, понеже сигурно се е наложило да направя път на някого. И докато се усетя да изприпкам обратно при татко, червеното тенекиено чудовище затвори вратите си и сякаш като във фокус изчезна от погледа ми. Това не просто ме изплаши - направо ме ужаси! За миг се озовах в кошмара да бъда една изгубена в огромния непознат град прашинка и страхът, че няма да бъда намерен никога, буквално ме парализира. Затова и когато видях в далечината татко да тича към мен, избухнах в плач на неописуемо облекчение. Много години по-късно преживях почти същото, когато ме намери Исус. И разбрах: да си до баща си е нещо велико!

*
Припомних си за още едно кошмарно преживяване, когато татко за втори път ме е губил. Бях на 20 тогава и са ме приели в болницата с алкохолен делириум. Промилите в кръвта ми са били толкова много, че докторите са му казали: "Не можем да спасим сина ви, съжаляваме! Само Господ може в това негово състояние." Бил съм цяло денонощие в безсъзнание и докато си е мислил най-лошото, бидейки до главата ми и прегръщайки ме постоянно, татко започнал да побелява. Обаче в същото време, за пръв път в живота му си е пробила път мисълта за молитва пред Бога. И ето как аз оцелях, а малко по-късно станах християнин. Тогава, помня, някак си изведнъж осъзнах каква неизразима трагедия е баща да бъде тъй гилотиниращо обезчаден. Реших, че в никакъв случай не искам повече да му го причинявам. Нито на земния си, камо ли пък на небесния си баща.

*
Получава се симфония, а не какафония, когато жената ти създаде проблем, а ти започнеш да оркестрираш неговото разрешаване, като гледаш постоянно в нейната нотна тетрадка. А ако ли пък ние се чувстваме разбирани и подкрепяни, тогава можем да композираме мадригал и да го изпълним на няколко гласа. Една от идеите за семейството е точно такава: мъжете и жените да се смиряват взаимно, пък така белким повече се приближаваме един към друг. Тогава и до Господа ще се приближаваме заедно, а семейното ложе ще бъде блажено и щастливо :)

*
Що се отнася до домакинстването в едно семейство - не вярвам работата в него да се дели на „мъжка“ и „женска“ (освен в спалните покои само :)) Това „Ей, шуши, айде клъц-клъц салатата по-чевръсто, че ще свърши и мача, и ракиджоса!“, „Още ли не си ми изпрала гащите, ма, джофро?!“, „Кой, да простра аз?! Да ме бъзика комшуто ли сетне?!“, „Ей, каква туткава парна машина съм си взел! Дето всеки път закъснявам за офиса, ами ходя и със сдъвкани и изплюти ризи!“ - както и много подобни словозловония от битовите ни сметища, ни правят не мъже повече, а само едни ориенталски задници и деспоти-доморасляци. Чия друга власт се крепи върху тъпчене, унижаване и себезадоволяване? Нали вместо ножове в гърба, бяхме обещали да бъдем пазители? Вместо да нараняваме сърца, да ги обичаме и да ги утешаваме. Не нас да ни хрантутят, а ние да се грижим и да снабдяваме. Не подмолност, изневери, интриги, лъжи - а откритост, вярност, честност, посвещение... Не мъжка гордост - а мъжко смирение...

*
Любовта може да зачене непорочно с красиви мисли и чувства. Но израства и се утвърждава всред една налудничава корида от изпитания. Вярността отхвърля предателствата; грижата - себезадоволяването; чистосърдечието - подмолността; интимността - похотта. Тогава дори разделите се превръщат в томителни копнежи, в блянове по онази изгубена взаимност, в битка след битка за изгубения рай...

*
Ако можехме да се научим да обичаме с такава страст и жар!... Даже когато се чувстваме пренебрегнати и отхвърлени, единствен надигащият се в нас ураганен копнеж по любимия човек може да съкруши съпротивата, да сломи преградите и да възцари мир и любов помежду ни... Макар че това няма да е во веки веков, а само до следващия път :) Но любовта не е ли война за Обещаното сърце, която се спечелва битка след битка? Докато бягството е онова изменничество, винаги стрелящо в гърба. А то убива - дори и преди да обърне своя...

*
Сополанко някакъв обидил цинично дъщеря ми в градинката, както и нейните приятелки. Поисках да разбера какви точно сквернословия е бълвал, обаче моята Мила се сконфузи и наведе глава. Но когато момичетата ми изредиха всичко гадория по гадория, буквално всеки мой косъм се наежи и настръхна. Усетих, че беше време да преподам урок, само че не знаех как. Краката ми сами ме отведоха при момчето (в тоя момент то бе центърът на внимание на неговата компания). Сладур отвсякъде! Прегърнах го и го поканих да дойде с мен при красавиците, които е засегнал. Казах му пътьом, че съм таткото на Мила. Момчето видимо се уплаши, обаче реши да не бяга. Когато се озовахме пред момичетата, аз му рекох: „Айде отвори си устата сега колкото можеш повече! Давай-давай... Още... Ама още!“ Изведнъж личицето на малчугана изчезна и се превърна в зейнала паст. Всички наоколо замръзнаха. Аз също - от угризенията дали не прекалявам. „Когато нашите мръсни усти зеят така, просто трябва да ги затворим, чаткаш ли?“ - най-накрая си позволих да избухна и аз. Хлапето само ми обеща никога повече да не обижда Мила. Прегърнах го и когато го изпращах с поглед, знаех, че ще е така...

*
Днес бях на откриването на учебната година в училището на Мила и пъстроцветието на глъчката там - макар и примесено с мъничко тъга в душата ми, завладя изцяло моята сетивност. А най-красивият букет ми се стори онзи, събран от стотиците усмивки на детските личица. Тъгата ми обаче се подсили от мисълта колко ли от тях ще помръкнат след години от прокобяващата, безбожна и организирано-престъпна действителност у нас? И с колко ли от тях България ще си вземе последно сбогом, понеже тя нали с това се „слави“? - със страхотен износ на млади хора навън. Реакция на пълното беззаконие тук, с което ние сякаш вече се примирихме и затова пак продължаваме да си плащаме своя „кръвен данък“...

*
Попаднах случайно на някакво клипче, в което едно наше българче (примерно от Говедарци) се хвалеше, че било спало с над 800 момичета, ама това му било само загрявката, понеже охоуу! - тепърва се започвало... Като баща на момче и на момиче ми се сви сърцето за малкото говедце. Но още повече за нечиите дъщери, с които то само бройкаджийски се е гаврило. Гадно ми е, понеже ние като родители все повече предаваме децата си на нечий чужд произвол, вместо денем и нощем да ги вардим от него. Затова питам: останаха ли бащи в тая България? Или само мухльовци, които гледат да припечелят по някой лев, за да го вложат после пак в уядения си и задънен като бъчва шкембелък?! (Извинявам се за тона си! Въпросът също е и към мен... А още повече ще бъде и занапред...)

*
Десетгодишната ми дъщеричка ме помоли да я заведа при дядо и баба на село. „Ами ади действай, синко, не се помотавай като орта-будала!“ - веднага ме пришпори татко, като разбра, макар да има по-нисък военен чин от мене в запаса. Така че прелетях аз като щърко-пърко Българията и отнесох Мила там като неотложна пратка. Вечерта се забавлявахме, тя им попя, после им потанцува на свои любими парчета от лаптопа. А накрая скокнах и аз да доовършея онова, което е останало недоовършано :) Нашите само се кикотеха и ни ръкопляскаха. Обаче на другия ден повлякох морни крака да си тръгвам към Софето. И знаете ли какво? Дъщеря ми така ме сграбчи, че не искаше да ме пуска изобщо. Стояхме толкова време прегърнати, че още малко... и щяхме да се превърнем в семейна статуя пред дома. И като че ли за пръв път успях да се видя през очите на собственото си дете. Да си баща - това винаги е било и ще бъде нещо толкова славно!

*
Вярвам, че Господ ще направи да покълнат нашите малки синапови зрънца, посети в децата ни, и че чрез тях Божието Царство ще се разклони и разпростре още повече. Спомням си, преди години прочетох заключенията от едно психологическо изследване, показващо как семейните ценности, предавани последователно, с убеждение и любов, се приемат от близо 85% от децата, и то трайно и за цял живот. Да, те биват изпитвани в бунтарските тинейджърски години, обаче обикновено после се прегръщат с буйна страст и се превръщат в скъпо ценена самоидентификация. Не е ли това и начинът Исус да пребъдва от поколение в поколение и от род в род?

*
„ОСТАВЕТЕ ДЕЧИЦАТА ДА ДОЙДАТ ПРИ МЕН И НЕ ГИ ВЪЗПИРАЙТЕ!“ („Евангелие от Лука“ 18/16)

Не звучи като молбица, измърморена с половин устица от Исус, нали?

Сърцата на децата сами се устремяват към своя Създател и е просто божествено да насърчаваме това.

А безбожно - да задушаваме тоя копнежен порив...

Христовата вяра се предава само с любов... ("Послание към галатяните" 5/6)

*
Кой ли от нас не е скитал и бродел със замечтан поглед между звездите?! И като в някаква Шекспириада от съновидения в лятна нощ, не е сънувал с отворени очи?! Обаче се пробуждаш в менгемето на битието. Притискат те и те мачкат всевъзможни работни ангажименти. Сметки, кредити, ипотеки. В Стария завет първообразът на това беше да ти увеличат робската норма за правенето на кирпичи - като при това, сам си събираш сламата за тях. Вятърът безмилостно я разнася, а ти търчиш след него и я гониш - нея, плявата... Във фараонските имперски схеми няма място за свободни хора и за свободен труд. Още по-малко за Боготърсачи, мечтатели и за хора, които искат да ощастливяват другите, за да бъдат и самите те щастливи. „Нагаждай се като част от конструкцията и не драпай за нещо повече - ясно?!“ - така звучи тръбата на Системата. В прастари времена Моисей я отхвърли, а тя му обяви война (която срамно загуби). После пък Исус я бичува със Слово и с камшик от върви. Нейната реплика бе да го разпъне на кръст. А Той й направи дуплика, като възкръсна :) Така че не се съобразявай със света, а го накарай той да се съобразява с тебе! Промени го! Конформизмът е обезличаване. А преследването на онези слънчеви отражения върху неговите кирпичобъркачки и съвременни бетоновози - онези трепкащи слънчеви зайчета, който Господ е вложил и като мечти-светулки дълбоко в твоето сърце -

за тях или живей, или си гони вятъра и плявата...

(Тия мисли ме споходиха по повод на отдавна забравеното от радиата парче на Europe Dreamer.)

Никога няма да можеш да прекосиш океана, ако нямаш смелостта да загубиш брега от своя поглед.ристофор Колумб)

Обаче тогава няма да те разберат и самотата ще е твоята посестрима.

Джоуи го изпя...

А Джон Норъм го изтръгна от грифа на китарата си...

Все пак, Някой ще се взира за теб от другия бряг...




Тагове:   вяра,   религия,   ценности,


Гласувай:
5



1. bumerang - Това е начинът
28.09.2017 20:51
"Спомням си, преди години прочетох заключенията от едно психологическо изследване, показващо как семейните ценности, предавани последователно, с убеждение и любов, се приемат от близо 85% от децата, и то трайно и за цял живот. Да, те биват изпитвани в бунтарските тинейджърски години, обаче обикновено после се прегръщат с буйна страст и се превръщат в скъпо ценена самоидентификация. Не е ли това и начинът Исус да пребъдва от поколение в поколение и от род в род? "

Но това е и начинът да се предава и липсата на ценности "от поколение в поколение и от род в род? ".

цитирай
2. anlov - А резултатът е толкова разгромен за всички нас, че дори и масовите инфаркти и инсулти не могат да ни причинят подобно бедствие...
29.09.2017 20:49
Обаче губещи ще се окажат и най-големите "печеливши" от него в момента...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: anlov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 945684
Постинги: 177
Коментари: 1515
Гласове: 5167
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031