Виртуално говориш. Виртуално мълчиш.
По-стаена от орех. По–незрима от стих.
По–загадъчно светла. По–човешки добра.
Като сбъдната клетва. В телефонна игра.
И през сълзи се смееш. И от смях се топиш…
Миг безплътна идея. Нереално болиш.
А когато се молиш – сякаш няма сърна
търси своята пролет. Интернетно сама.
Виртуално ранима. Като призрачен дух.
Само шепот и… име. Аз така те дочух.
ДУШАТА НА КАМЪКА
И камъните много ги боли...
Понякога от болка се разпадат.
Отвътре мъка бавно ги троши
и пепел е студената им клада.
От камъните дялат храм и гроб,
родилен дом, красива бяла къща...
Със камъни преследваха Езоп,
на камък става хлябът ни насъщен.
За камъните нищичко не знам -
дори Душите им са тъй дълбоко.
И ги подритваме така, без свян...
Че сме от камъните по-жестоки.
КРОЯЧЪТ НА НАДЕЖДИ
През облаците слиза кроячът на надежди,
в дъждовната му риза небето се оглежда.
Намига и простира палтото си небрежно,
през кръпките прозират цветя от сляпа нежност.
Запретва се кроячът, без ножици и креда
отдън Душа въздъхва и почва, без да гледа:
На просяка скроява дъга от сън и свила,
на скитника в брадата втъкава път и сила.
В очите на децата нощува и ги гали,
разплаканите къпе в реки от течен залез.
Бездомните повдига, в палтото ги загръща.
А там, отвътре грее нетленната им същност.
Накрая гол, бездимен, в сърцата се разтваря,
за да крои отново в небесната си гара.
ГЛЪТКА ЩАСТИЕ
Понякога съм труден като орех
и невъзможно е да ме обелите.
В черупката си съм така затворен,
че ми убива даже през постелята.
Понякога от себе си излизам
и се разтягам да броя човеците.
Но отеснява потната ми риза -
от странстване сред крачещите речници.
Понякога, но винаги се връщам
при закъснялото си лудо щастие.
И побелял, но никога намръщен
отпивам глътка, просто за причастие...
ЛЮБОВ
Ще изсветлеят миглите на лятото
и от любов ще се стопят завинаги.
Усмивката ти ще струи, познатата,
ще свети тихо в нощите индигови.
Ще ми подпалиш ириса със нанизи,
като бездънно шепотен молитвеник.
И аз ще те броя, така беззалезна,
до утрото и бялата му видимост.
СБЪДВАНЕ...
Сънувах пролет - нежна като длан,
с напъпили лалета във градина.
И вдишах твоя свиден дъх - тих, ням...
след толкова неслучени години.
След всички просънувани лета,
в които все очаквах да се върнеш.
Ти слезе - слънчев знак на пролетта,
поверие от сън, наяве сбъднат.
ИЗВОРЪТ В ОЧИТЕ ТИ...
Аз не съм те измислял такава:
от усмивка под сини слънца.
От гореща и влюбена лава,
и не съм те рисувал с лица,
нито вдишвах с Душата ти вечер,
за да скитаме двама насън.
И, прескочили сянка на глетчер,
да се скрием в оазис без дъно.
Но открих във очите ти извор,
щом избликнеха в смях и сълзи.
Там отпих, и от толкова близо,
че без вино пиян, без лози
в тишината ти светла оставах.
Аз не съм те измислял такава…
СВЕТЛИНА...
Тя извира от топлото в твоите длани,
но побира в прегръдка студения свят.
От очите ти слиза и топи горестта ми,
тя е нежно дихание в облак от цвят.
Тя е тихият дъжд, с който небето ни храни,
къс усмивка, стаена в сиротно сърце.
Белият гълъб сред ятото пърхащи врани,
тя е всичко, което пригалваш с ръце.
И попива в горчивия залък на дните -
кротка сянка, вградила мечтана жена.
Тя е сънният залез, просвирил с щурците…
Неповторен у никого – лъч Светлина!
ДА БЯХ ПОСПРЯЛ...
Да бях поспрял да вдишвам думи...
Сърцето ми насън боли.
Витае облак помежду ни,
а дъжд... отдавна не вали.
А слънцето е все тъй нежно,
изгубен дъх от нежен тюл.
Аз мога дълго да нареждам,
но себе си... не съм се чул.
Но себе си не съм обичал -
аз само милвах Любовта,
когато с думи ти се вричах...
Да бях поспрял... да дойде Тя!
НЯМА МОЛИТВА
Някак тихо ме молят очите ти,
не молба, а седефен сноп светлина.
Ти си не просто жена, нямо птиче си,
непокътната нежност, сън във съня...
Ти си вечната жажда, горещата,
свидният ромон на неземна река.
И те скътвам в сърцето си, грешното,
да ми светиш, светулчице няма, с дъха.
Илко Илиев