Прочетен: 4159 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 27.01.2014 13:52
Последната ни цел в това пътуване.
За справка - Хоенцолерните са пруската кралска династия. А сградата ще наричам ту крепост, ту замък, ту дворец - защото не ми е ясно какво е точно. Във всеки случай все още принадлежи на Хоенцолерните.
Хоенцолерн се подвизава в Интернет с доста снимки. Някои - прозаични.
Други от "интересна перспектива":
А трети - резултат на всякакви художествени упражнения:
Но нашите снимки си ме радват най-много.
Първо, защото от тази перспектива срещнах само една-две снимки, а това е единственото място, откъдето замъкът изглежда толкова сталагмитно. А второ и трето - защото са правени с телефон от движеща се кола. Браво на телефона! Самсунг, прочее.
До двореца с кола не може да се отиде. Спира се на паркинг и после се върви пеш. Или с автобус. Предвид на хладното и прокапващо време и особено предвид на абсолютно изчерпаните ми катерачески сили най-категорично се насочих към автобусите. Пътуването трае десетина минути, а пътят бил направен специално да се вие така, че от крепостта винаги да могат да стрелят по неприятеля в гръб.
Интересно е сандъчето с лентите с билети в автобуса. А това черното, апаратоподобното до него не е никакъв автомат, ами "стойка" за монети.
Технически век, нема що!
Ето ми го и билетчето:
А ето го и билетът за замъка (може да се купи или на паркинга при автобусите долу или горе от входа):
Като се има предвид, че в залите снимането е забранено, и че дори снимките в интернет на помещенията са кът, билетът си е ценност.
Замъкът се намира на върха на 855 метра високия едноименен хълм. Нищо ново в това, че първата крепост е издигната през 11 в., а през 15 е била разрушена напълно. Винаги съм се чудила какви са тези ентусиасти, които са в състояние да рутят камъни. И имат сили, и не ги мързи. Как се бута крепостна стена, бе, хора? А сигурно са го правили и бързайки. Почти веднага (какво са 25 години?) е построена нова крепост. Следват Вюртемберги, Хабсбурги (колко неочаквано!), австрийци, французи... И всички те полагат усилия към началото на 19 век на хълма пак да има само руини. Сегашният замък е построен от Фридрих Вилхелм ІV. Не лично, разбира се, а от реномирания берлински архитект Фридрих Август Щюлер, който пък е ученик на Карл Фридрих Шинкел. Ако се чудите защо ви ги казвам всичките тези имена, веднага ще ви призная, че сами по себе си те нищо не ми говорят, защото изобщо не съм изкушена от историята и настоящето на архитектурата. Обаче си имам скрита цел и тя рано или късно ще стане явна.
Както се вижда от цитираната снимка с птичия поглед, влизането в Хоенцолерн е свързано с минаването през разни порти,къси и дълги тунели...
с бойници
и прозорци
и въртенето по изкачващи се и спускащи се "детелини".
Така се стига до алеите около замъка.
Защитно съоръжение.
Духаше много силен вятър:
Ето тук илюстрирам колко беше студено и ветровито:
Не си представям как се живее в такива ветрове, студове и кули.
Дворът на замъка:
Сега изглежда пуст, но по празници се пълни със сергии, слага се коледна елха или какъвто е символът на съответния празник. И нахлуват празнуващи, които не се ленят да изкачат баира.
Пропуснах да кажа, че още на входа ни посрещна табелка в любимия ми немски императивно-инфинитивен стил:
(Кучетата следва да се държат на повод!)
А сега тук в двора - чудна доброжелателност:
(Кучешко бистро). Е, едната купичка я нямаше, но ще приемем, че е взета, за да се напълни с нещо вкусно.
Междувременно без особен джангър дойде булка в баровска кола:
Особено ми хареса, че докато чакаше да свърши церемонията, шофьорът, възрастен достолепен господин, си четеше вестник. Което тук не се вижда.
Надявам се, булката да не ми се разсърди много, че така нали без разрешение и в противовес на законите...
Предполагам, че при толкова тежкарски церемонии щастливият безоблачен брак е гарантиран.
Бракосъчетанието се случи в евангелистката Christuskapelle
Тук можете да си я завъртите с мишката и да си я разгледате.
А това е намиращата се от другата страна на двора католическа Sankt Michaels-Kapelle.
В замъка има и православна капела, която е построена от Луиз Фердинанд, принц на Прусия и за която намерих само загадъчното твърдение, че се намира "под Christuskapelle" . Църквата е изградена заради жената на принца, руската княгиня Кира, дъщеря на братовчеда на убития от болшевиките руски цар Николай ІІ. Майка й на Кира била Виктория Заксен-Кобург-Гота. Малко роднини се падаме, май.
Тази лека разходка из родословието може да се смята за подготовка за разкриването на онази скрита цел от по-горе.
Това са крака на членовете на групата, с която правихме обиколката из замъка. Искам да покажа, че някои се приобщават от много малки към световното наследство.
Ако трябва, правят го и с чужда помощ. Непознатите също са готови да помагат.
Майката взе детето на ръце, а бащата носеше друго, около двегодишно. Когато влязохме в първата зала, тази с родословното дърво, екскурзоводката заключи вратата с хладнокръвните думи, визиращи това малкото: "Тук ще му е особено интересно". Тези думи не ми се сториха много немски хумор. В смисъл, че или не беше хумор, или не беше немски.
И така, затворени в тази зала, вирнахме нагоре глави и водени от лазерния лъч на екскурзоводката, започнахме да следим произхода на Хоенцолерните от девети век насам.
Нали виждате, колко много кръгчета са. И се почна: Фридрих І това и това. Фирдрих ІІ онова и другото. Предимно ставаше дума за караници и сватби. Таман стигнем до някой Фридрих ІХ и хайде пък се появява някой Фридрих І. Ама не онзи Първи, а друг, от след няколко века.
Ето едно автентично изречение (от интернет): Графовете Фридрих ІХ, наречен Шварцграф и брат му Фридрих, наречен Щрасбургер, основават през 1344 две по-нататъшни собствени родословни линии.
Това не ви ли прилича на онази планета от "Пътеводителя на галактическия стопаджия", кадето всички обитатели се казваха Зем? ("Трябва да кажеш на приятелите си Зем и Зем...")
Само за миг да излезем от залата и да ви покажа статуите на пруските крале по алеята отвън (умишлено не го направих по-горе):
Тази е от двора:
Ето го постамента малко приближен:
Ами само един не е Фридрих.
Та затова ви споменах и архитектите на замъка.
Е колко време издържа бебето на тази бомбардировка от Фридриховци? Точно до Фридрих Пети. След хленча, който майката се опитваше да успокои, и рева, който не търпеше възражения, родителката изнесе детето навън (като за целта и отключиха вратата). А ние в тишина продължихме да следим бързата справка за многобройните членове на тази фамилия. Сега ми е голяма грижа, че съвременните Хоенцолерновци са изписани почти под тавана на петметровата стена. И какво ще се прави по-нататък?..
След което, в следващата зала, ни дадоха да си обуем чехли, които вадехме от огромни кошове.
Тъй като още в началото ни предупредиха, че снимането е забранено, това е единствената ми тайна снимка от залите.
Пак краката на групата.
Не ми беше лесно, но издирих фотографии от малкото помещения, които обиколихме:
Графската зала:
Екскурзоводката разказваше купища неща, които аз не запомних, а после изобщо не можах да намеря в интернет. Жалко. Обаче основното ми внимание беше привлечено от самата екскурзоводка. Неслучайно споменах, че хуморът й при заключването на вратата не ми прозвуча като немски хумор. Понеже твърдо изказването й не изразяваше някаква увереност. Хумор си беше. И сега, като я слушах, се чудех, тя наистина ли е германка. Имаше мекота в произношението, но аз не съм чак толкова добра, че да различа една австрийка от някоя много ошлайфана рускиня. Немският й беше според мен безупречен. Обаче изпълняваше безпрекословно и последователно едно правило за склонение на прилагателните, което не съществува в нито една немска граматика. В нито една и в нито един свой пункт. И аз усетих силно безпокойство - да не би живият немски език да търпи такива драстични промени точно в тази така чувствителна за изучаващите го област? Или пред мен все пак стои рускиня? Ама няма такава рускиня, която чак пък толкова добре да научи немски, съдейки по рускините, учещи български (макар че познавах една, която говореше съвършено на български). От друга страна съм забелязала, че турците, нашите турци, които едва говорят български и все в един род, перат немски чак и с произношение. Абе много ме озадачи тази екскурзоводка. Исках да се приближа до нея, за да й прочета името на баджа, обаче тя пък се извъди някаква такава с учителски манталитет, непрекъснато изпитваше слушащите я за разни събития от немската история и по-специално за историите на фридриховците. В най-добрия случай оставяше да висят във въздуха недовършени изречения и гледаше изпитателно участниците в обиколката, които се чудехме пък накъде да погледнем. В по-лошите случаи директно отперваше въпрос в междуочието на някой нещастник, дошъл тук не за да бъде изпитван, а за да научи нещо.
Според мен на баджа й пишеше "Ирина". И немска фамилия. Но не мога да се закълна. Обаче като събера хумора и даскалския манталитет, даже и да се абстрахирам от склонението на прилагателните, пак се получава рускиня.
Библиотеката:
В Библиотеката има няколко картини, които онагледяват легенди около изграждането и съществуването на замъка. Полагането на първия камък например:
На камъка пише:
Тук имаше изпитване от страна на екскурзоводката - знаем ли коя е втората цифра и защо така художникът е сбъркал. Оказа се, че знаем - не е сбъркал, ами така се е пишела цифрата "4". Ама пак бил сбъркал художникът - годината всъщност била 1454! Тържество на екскурзоводката на гърба на разсеяния художник!
Стаята на маркграфа
Спалня и гардеробна:
Всъщност замъкът е имал единствено репрезентативни функции и не е бил използван никога като резиденция. Само през 1945 година един от членовете на семейството (чието име естествено започва с Фридрих) е ползвал спалнята пет месеца, защото е бил интерниран там.
Кабинетът с картините:
Синята зала
Още една снимка, защото е много красива:
Не мога да не покажа една интернетска снимка на стълбите:
Schatzkammer (не съм сигурна, че мога да го нарека съкровищница) се намира под земята, в помещенията на бившата дворцова кухня.
Тук се съхраняват брони, оръжия,
порцелан, свещници, униформата на Фридрих Велики, за която се твърди, че е пробита от куршум в битката при Кундерсдорф и че сам кралят си я закърпил.
Кутийката за енфие в джоба му обаче поела куршума и така му спасила живота.
Фридрих Велики колекционирал такива кутийки - от благородни метали и със скъпоценни камъни. Наследникът му предпочел да си направи корона: злато, диаманти, перли и сапфири.
Съкровището на пруските крале оцеляло през Втората световна война зазидано в една църква. След втората световна война Хоенцолерните продават по-голяма част от камъните на короната и ги заместват с планински кристал. А през 1953 година се намерил ловък крадец, който проникнал в съкровищницата (бившата дворцова кухня). Нямало нито бронирани стъкла, нито аларми, нито охрани. Да им се чудиш на наивността на Хоенцолерните. Ама крадецът си е бил немец, де. Промъкнал се през един много тесен отвор, строшил витрините и откраднал кутийките с брилянтите, фелдмаршалския жезъл, разни кръстове със скъпоценни камъни и (това се съобщава с особена болка) единствения оцелял талер от масивно злато. Талерите били общо 50, но с 49 Фридрих ІІ платил харчовете по седемгодишната война. Короната, обаче, крадецът не взел. "Защото, обяснил в съда, все пак и аз съм прусак". (Или пък е знаел за планинските кристали?). Тази история за превалиращия над криминалните негласи патриотизъм мисля, че съм я чувала и в други вариации, с други герои и по други места. Иначе всичко друго крадецът бил нарязал, натрошил, претопил, продал. Успели да възстановят само 2-3 кутийки за енфие, и то не целите.
Малко от кухненските принадлежности:
Това са казематите (нещо като бомбоубежища):
Това помещение беше озвучено с характерните войнишки звуци, които воините издават, когато не ги засипват бомби.
Стълби. Този път надолу.
И като повървяхме из тъмните тунели
видяхме светлината:
Малка уловка - минеш ли през тази "врата" - няма връщане назад.
Освен ако пак не си купиш билет. Така че - каквото си разгледал, разгледал си го.
Още един поглед нагоре:
Следващите снимки са правени при влизането ни в замъка, но ги слагам тук, защото идва краят на историята и те ми се струват много подходящи за целта.
Подобни пейзажи видях много.
Дори поляните сред горите са окосени. Да не говорим за площите между селищата.
За осем дни навъртяхме над 2000 километра. Видях много ябълкови градини, лозя, хмел, нацепени, подредени и покрити стотици кубици дърва в края на гората. И не само не видях нито една захвърлена щайга, подпряна в нищото лопата, спрял насред кална локва трактор... Не видях нито един работещ човек. Все едно някой върши чудеса през нощта.
Не че немците са само съзидатели. Изобщо и за миг не забравям тези необясними и до днес техни изчадийни състояния през последните войни. Нито за миг не ги забравям. А през 1531 улмчани впрягат органа от Улмската катедрала с въжета и вериги за коне, извличат го навън и го правят на трески. А през...
Впечатлява ме обаче преобладаващата през вековете патриархална колективност, упоритостта, безотказността, съзнанието, че градят във вековете, съзнанието им за принадлежност, отговорността... Липсата на страх от стъпалата.
Иска ми се да завърша с тази снимка от хоенцолернската тоалетна.
Обаче се страхувам, че някой може да приеме такъв край на постовете за обиден. Макар че е всеизвестна връзката между тоалетната, културата и цивилизацията. (Цивилизация е, когато има вода в тоалетната, култура е - когато пускаш водата в тоалетната). Затова ще взема да завърша с тази паметна плоча от стената на замъка на Хоенцолерните:
"Тук умря при падане от покрива след 33 години вярно изпълнение на службата си нашият усърден шлосмайстер Фридолин Шнайдер." (Предполагам, че "шлойсмайстер" е придворният учител, при всички случаи е някакъв обслужващ персонал). Та така с цивилизацията и културата.
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. mt46
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. dobrota
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata